VBAC - вагинално раждане след цезарово сечение. Историята на едно позитивно раждане.

Вече почти година не съм блогър. Вече почти година не съм ви разказвала моите лични истории. Но има истории, които трябва да се споделят. Има истории, които си заслужава да бъдат чути.

Такива истории са историите за позитивно раждане. В България за съжаление не чуваме често за тях. Не че ги няма, просто рядко ги разказваме. Затова аз реших да ви споделя моята истрия за позитивно раждане. И то не какво да е, а вагинално раждане след цезарово сечение. Да! Възможно е! Всъщност VBAC (vaginal birth after cesarean) не е толкова "екзотично" раждане, просто не е често срещана практика в България.

В нашата родина спешно се нуждаем от подобряване на родилната грижа. А всяка позитивна родилна история полага основата за сравнение и изисквания от страна на родилките, така че родилната грижа у нас да става все по-добра. Затова, ако имате позитивна история за своето раждане (без значение дали то е било вагинално, оперативно, с употребата на медикаменти или не) - споделете я!

Искам да Ви разкажа всичко за това раждане - смятам, че може да е полезно на всички онези дами, които мечтаят да изживеят естественото раждане след цезарово сечение. Вероятно няма да успея да се събера в една статия. Затова ще разделя темата на няколко части - историята на самото раждане, подготовка за раждането и следродилно възстановяване.

И така... първо малко кратка предистория. Първото ми раждане беше цезарово сечение през 2018г. с диагноза "голямо бебе". Тогава докторите ме убедиха, че аз "това голямото бебе" не мога да го родя - ще се разкъсам много, ще заседне бебето по родовите пътища, ще се стигне до спешно секцио и какво ли още чух. Признавам, тогава родилка за първи път, не бях достатъчно информирана, бях уплашена и се доверих изцяло на лекарите. Все още си спомням как всяка част от мен вътрешно крещеше, че моето тяло е създадено да ражда и че аз мога да го родя това бебе, но мнението на докторите надделя и аз се съгласих на оперативно раждане. "Голямото бебе" се роди на 14 май с размери 48см и тегло 3200гр и обиколка на главата 36см. Имах късмета да съм от майките. които моментално се влюбват в своето бебе и си тръгнах от родилното изпълнена с любов, но и разочарование от преживяното раждане. Чувствах се излъгана, чувствах, че бях предала собственото си тяло. И слава Богу, че бях толкова влюбена в Алия, иначе не мога да си представя какъв тежък възстановителен период щях да имам - следродилната депресия щеше да ми е в кърпа вързана.

Въпреки това успях да извлека ползи от това мое първо раждане и 3 години по-късно когато забременях с нашето второ дете, бях твърдо решена, че ще родя естествено. Разбира се, нямаше да рискувам живота и здравето на бебето и себе си, превръщайки вагиналното раждане във фикс идея, но щях да направя всичко възможно поне да опитам да родя естествено, Учудващо за много хора избрах за проследяващ бременността същия този лекар, който преди 3 години ми направи секциото. Причината беше, че той ми бе казал още на операционната маса, че следващото дете ще направи всичко по силите си да родя естествено, а и му се носи слава, че подкрепя естественото раждане. Бременността ми протичаше нормално. Нямаше никакви усложнения или притеснения за плода и моето здраве. Бременност като по учебник. С едно изключение - бебето вървеше голямо...

В 29 г.с. следящия ми лекар, който уж ме подкрепяше за вагинално раждане каза, че бебето е голямо и не си заслужава риска да опитвам вагинално раждане. Този път обаче аз бях свършила моята част от работата - бях се информирала и продължавах да се информирам за раждането. Всеки ден се изправях срещу своите страхове и неясноти свързани с раждането, търсех отговори и знания. Така с времето раждането от някакво мъгливо събитие водено от лекари се превърна в ясна картина, в която аз съм главното действащо лице и аз водя процеса. И когато доктора отново ми каза диагнозата "голямо бебе" аз знаех, че това всъщност не е диагноза. Знаех, че моето тяло е създало това бебе. Природата е създала мен, за да родя своите бебета. Аз и бебето се допълваме и сме едно цяло. С търпение, спокойствие и акушерска подкрепа аз мога да се справя. Знаех и усещах, че тялото ми се променя, така че да роди бебето. И "диагнозата" голямо бебе вече не звучеше валидна. Още повече, че уредите за измерване дават отклонения, а предишното голямо бебе се беше родило 3200гр.

Все пак, въпреки всички тези знания и позитивната ми нагласа постоянното напомняне от страна на доктора, че няма да се случи естествено раждане започна да ме напряга и разколебава. Тогава единствената ми опора беше моята акушерка - Шафие Сабриева. Акушерка с главно А, която вярваше в мен от първия ден на моята бременност до първия плач на детето ни. Благодарна съм й, че тя беше до мен и знам, че без нея това прекрасно преживяване нямаше да се случи. Само че дори и да имах 200-процентова подкрепа на акушерката, раждането нямаше да е позитивно, ако докторът по време на раждането ми говореше, че няма да стане, че няма да се справя, че здравето ни е в риск. И в този момент се оказах пред дилема. Вече знаех, че този доктор няма да ме подкрепи, а той беше единствения, който до този момент знаех, че е съгласен на VBAC в Русе. По-късно разбрах, че съм грешала.

Така един ден когато отидох на тонове "случайно" се срещнах с доктор Аръшева - беше на смяна в болницата. Слагам случайно в кавички защото в този живот нищо не е случайно и съдбата ни среща с точните хора в точното време! Докато тя преглеждаше тоновете на бебето, аз започнах разговор с нея. Споделих й, че искам да опитам VBAC и я попитах какво е нейното мнение. А тя отзивчиво се съгласи да ме прегледа и да даде своето становище. След един много обстоен преглед тя заключи, че според нея VBAC е абсолютно възможен и тя би ме подкрепила.

Урааа! Намерих я - докторката, която щеше да ме подкрепи и щеше да ми даде шанс поне да опитам. Почувствах се много спокойна. За мен беше важно доктора да ме подкрепя, но и да е наясно с рисковете на това раждане и при необходимост да вземе адекватни мерки. Това ми каза и доктор Аръшева - "Ще опитаме, но ако нещо не върви добре, ако нещо ни притеснява, ако ти или плода страдате - няма да рискуваме, ще направим секцио." Точно това исках да чуя и аз! А в последствие разбрах, че доктор Аръшева е водила VBAC раждания и преди.

Така след една безсънна нощ в размисли реших в последния момент (36г.с.) да сменя доктора и да се доверя на д-р Аръшева. И това беше най-доброто ми решение!

Ходех си редовно на тонове - един път в седмицата и по време на тоновете ми правеха преглед за разкритие. Тапата ми падна в 37 седмица, шийката ми се изглаждаше. Акушерката ми два пъти опита да ми направи отлепяне на мехура (през последните седмици на бременността) с цел индуциране на раждането, тъй като при VBAC не е желателно да се индуцира раждане медикаментозно. Но понеже разкритието ми беше минимално процедурите не бяха успешни. Към края на 38г.с. бях започнала да се притеснявам, че раждането няма да тръгне спонатанно преди термин и това беше проблем защото доктор Аръшева сподели, че не би ме изчакала дълго след датата на термина, която между другото беше 6-ти септември.

На 31-ви август бях на преглед и доктор Аръшева ми предложи да ми постави вагинално четвърт таблетка, която обикновено се приема орално с цел стимулиране на раждането. Идеята беше, че при орален прием, ако родовата дейност започне много бурно не можем да я забавим или да прекратим ефекта от медикаметна. Докато при вагинално поставена (в марля и във влагалището) таблетка можем по всяко време да я отстраним. А таблетката по състав представлява популярните в чужбина гелове за индуциране на раждане, които за съжаление тук в България не са достъпни. Беше ми разяснено от нея обаче, че има малък шанс това действително да индуцира раждането. Аз се съгласих. Така на 31 в 12ч на обяд таблетката беше поставена и трябваше да я отстраня в 12ч през нощта. Тръгнах си от кабинета с надежда, че след няколко часа или най-много един ден ще се върна отново със започнала родова дейност. Но не оставих всичко в ръцете на медикаметните....

Прибрах се вкъщи, взех Алия и излязохме на една дъъълга разходка в парка. Вървяхме, потичквах след Алия (колкото можех), кляках, вдигах я и към 15 часа започнах да усещам леки неболезнени контракции. Мислех, че са Бракстън Хикс, тъй като такива получавах още от 5-тия месец на бременността. Но по едно време усетих, че тези контракции са чести. Бяха през 5, максимум 10 минути и траеха около минута. Но не бяха болезнени. Все пак аз се обнадеждих, че може и това да е денят и с Алия се отправихме от парка към нашия квартал, за да не се налага да шофирам с евентуално болезнени контракции. С тези контракции си откарах до към 19ч когато докато сервирах вечерята си дадох сметка, че контракциите стават по-дискомфортни (но не болезнени) и са все така чести и по минута. Развълнувах се, но не исках да си давам напразни надежди. Мъжът ми усети, че нещо се случва, но и той запази спокойствие. Няколко седмици по-рано имахме една фалшива ситуация, че раждането започва затова сега просто си поехме дъх и оставихме нещата, ако ще се случват - да се случват. Еди и Алия седнаха да вечерят, но моят глад беше изцяло изчезнал и затова пропуснах вечерята. След това се приготвихме да лягаме и макар да се опитвах да заспя, от вълнение не успях да затворя очи. Само си мислех как не искам тези болки да спират, как искам да прогресират и раждането да се случи тези дни.

В 24 часа отстраних таблетката и очаквах съвсем скоро контракциите да спрат, но за мое учудване те продължиха като вече започваха да се усещат леко дискомфортно. Бяха на интервал от три до пет минути, траещи около 45 секунди до една минута. Можех да ходя, можех да говоря, чувствах се добре. Знаех, че и без това няма да успея да заспя и реших дори да не правя опит отново да си лягам. Разхождах се из апартамента, подскачах на топката и правех упражнения с нея. Започнах и по-често да се изхождам, което беше знак, че раждането идва! Така до 04 сутринта контракциите ставаха все по-дискомфортни. Прекарвах времето ту в банята под топлия душ, ту права подпряна на масата и леко поклащаща се, а от време на време си лягах, за да почина, но легналата поза ми беше крайно дискомфортна. Когато стана 6 сутринта и мъжа ми се събуди, за да тръгва към работа реших да се отправя към болницата. Акушерката ми се обади да чуе как съм (тъй като през нощта я бях информирала, че имам контракции) и тя ми каза да отида поне да провери дали имам разкритие и колко чести са контракциите. Така в 6 сутринта се отправих към болницата с контракции, които цяла нощ бяха на 3 до 5 минути, траещи около минута.

Пристигнах в болницата с 4 сантиметра разкритие и акушерката каза, че оставам. Включиха ме на тонове и ми сложиха спазмолитик, чиято цел беше да подпомогне излгаждането и скасяването на шийката. След това разкритието ми вървеше като по учебник - на час по сантиметър. Контракциите си бяха все така през 3 минути траещи по 1 минута. За мен беше много странно, че още от началото на раждането чак до самия му край контракциите си бяха през почти един и същ интервал. Бях чела, че в началото са по-рядко, а след това зачестяват. При мен обаче нямаше такова нещо.

Друго нещо, което много ме озадачи беше, че контракциите не бяха толкова болезнени колкото предполагах. Да речем, че аз се бях подготвила за болка 10, а болката беше може би около 6-7.

През цялото време докато бях в болницата имах пълна свобода да се движа, да пия вода (на малки глътки без да се наливам), да се къпя в банята и дори ми предоставиха топка на която да седя седнала. За мен най-удобно беше да стоя права и да се поклащам докато трае контракцията. Друго, което правех по време на контракциите беше да клякам в дълбок клек, за да помогна на бебето да се смъкне надолу. Част от водите ми бяха изтекли още вкъщи (прояви се като леко изтичане на бистра течност с количество, което се събра в една ежедневна превръзка) и главичката на бебето се беше наместила в тазовото дъно като тапичка, която не позволяваше на останалата част от водите да изтекат.

През контракциите преминавах чрез техника за дишане, която научих от Bridget Teyler и по време на всяка контракция затварях очи и си представях как тя помага на моето бебе да слезе надолу, да получа разкритие и да се случи чудото на живота. Нито за миг не усетих такава болка, която да изисква болкоуспокояващо. А някъде към 6-ти, 7-ми сантиметър разкритие тялото ми ми даде малка почивка - 1 час, през който контракциите бяха на рядко и успях да легна и да си почина. Към този момент вече ми се бяха събрали повече от 24 часа без сън и започнах да усещам умора.

Акушерката ми беше до мен и ме подкрепяше през цялото време, а след 7-мия сантиметър буквално не се отдели от мен. Беше с мен в стаята, правеше ми масажи на кръста, говореше ми, засичаше контракциите и ме подкрепяше. Натиск от екипа не съм усетила нито за миг. Никой не е говорил за забързване на раждането, за индуциране, никой не спомена нищо за секцио. Всичко си вървеше изключително спокойно и плавно, без пришпорване. Акушерката ми не спираше да повтаря, че най-важното по време на едно раждане е търпението! Разказваше ми, че тялото на майката има нужда от време, за да се подготви за активното раждане и бебето също има нужда от това време, за да се намести и нагласи в оптимална позиция. Така че пришпорване на раждането само би затруднило този процес.

Пълно разкритие от 10см си изчаках в стаята, а щом усетих първите напъни с помощта на акушерки отидох до залата за раждане. В този момент когато вече започваше активното раждане се радвам, че не са ме карали да седна на количка или да легна, за да ме заведат до родилната зала. Аз се чувствах най-добре права.

Когато започна активното раждане сякаш се случи нещо неописуемо. Всичко ми е като един голям мираж. Обляха ме силни вълни на адреналин, сякаш се случваше нещо магично. Беше толкова интензивно, вълнуващо, вдъхновяващо... неописуемо. Не случайно го наричат чудото на живота. Тялото ти те води, а ти не трябва да му се противиш. Просто следваш природата. Идва напъна, поемаш дъх и напъваш. Тялото знае по-добре от теб. Чак настръхвам като пиша за това... Доктор Аръшева беше до мен в родилната зала. Милваше ме по главата, напомняше ми да дишам дълбоко и да напъвам надолу, да не изразходвам енергия във вик, а да я впрягам в напън. Беше ми много полезна. А Шафито (акушерката) ме напътстваше, говореше ми, че вече вижда главичката, повтаряше ми, че се справям чудесно. Усещах как ме придържа и когато имаше вероятност от разкъсване ми казваше да спра за момент и после отново да напъвам.

Така след може би 4-6 напъна усетих най-голямото облекчение на света. Роди се главичката на сина ни, плиснаха останалата част от водите и последва кратка пауза. А после отново напън или два и Максим се роди. Усетих най-голямото блаженство и облекчение, отпуснах се и прегърнах бебето. Бях истински удовлетворена от раждането.

Следваше и раждането на плацентата, която обаче при мен не успя да се отлепи и се наложи да ме сложат под пълна упойка и да я отстранят мануално. Единствените последствия от тази процедура беше по-трудното възстановяване след това. И то не беше толкова последствие от нея, колкото от упойката. Но за възстановяването след раждането ще ви разкажа в следващата статия.

Приключвам този разказ с информация, че Максим се роди 51см и тегло 4030гр - поредното доказателство, че "големите бебета" също могат да се родят естествено дори и при VBAC. Затова, мили майки - вярвайте в себе си и във възможностите си! Не забравяйте, че ние сме създадени да раждаме.

Чао! И до нови срещи!

Нели